С подкрепата на програма Творческа Европа на Европейския съюз
Този проект е финансиран с подкрепата на Европейската комисия.
Тази публикация отразява само личните виждания на нейния автор и от Комисията не може да бъде търсена отговорност за използването на съдържащата се в нея информация.
ЗА АВТОРА
Карл Фруде Тилер (роден на 4 януари 1970 г. в Намсос) е норвежки писател, историк и музикант. Неговите творби са на Nynorsk (букв. “новонорвежки”), едната от официално признатите литературни форми на езика (другата е “букмол”). Има магистърска степен по история и свири в рок група Kong Ler. Живее в Трондхайм. Освен на романи е автор и на няколко пиеси, кратки разкази за различни списания и вестници.
Карл Фруде Тилер несъмнено е сред най-значимите съвременни норвежки романисти. Неговите романи са ясно разпознаваеми – яростна проза, умение за изграждане на ярки, сложни образи, чиито животи често изглеждат обречени заради своята неспособност да се измъкнат от саморазрушителното си поведение, което белязва и взаимоотношенията им с околните. Въпреки че героите му изглеждат мрачни и отчаяни на пръв поглед, Тилер изгражда образите по начин, който успява да събуди дълбока симпатия у читателя.
Много малко автори са спечилили толкова награди с техните първи три книги – започвайки със сензационния дебют на “Склонът” през 2001. През 2005 Тилер е наречен един от десетте най-добри писатели под 30. През 2006 “Склонът” е класиран сред 25-те най-важни норвежки романи за последните 25 години в престижна класация на ежедневника Dagbladet.
ЗА ПРЕВОДАЧА
Румяна Сиромахова е родена на 10 ноември 1952 г. в Ямбол. Завършва 7-ма гимназия в София (1970). Изучава факултативно норвежки език в СУ „Климент Охридски“ и след спечелен конкурс за разпространение на норвежката култура завършва колеж с изучаване на изкуство, норвежка литература и театър в Рингсакер, Норвегия (1982). През 2005 г. завършва „История на културата“ в Нов български университет. В периода 2007 – 2010 г. е докторант в Института по изкуствознание и история на изкуството към Българската академия на науките. Специализира в Италия. Четиридесет години работи в Българската национална телевизия (БНТ 1) като програмен режисьор в Програмно-координационния център и като редактор в направление „Култура и образование“. Превежда статии във вестници и списания от норвежки, италиански, английски и руски.
Превела е от норвежки на български книгата „Саги за кралете на Севера“ от Снори Стурлусон в два тома (2003), а от новонорвежки на български романа на Карл Фруде Тилер „Обкръжение“ (2013). Членува в Съюза на българските журналисти.
1
Тлъстината под мишницата му увисна, когато протегна ръка. Той натисна бутона на будилника. Беше сънувал нещо много хубаво и му се искаше да продължи да спи. Отпусна глава на възглавницата и затвори очи. Щеше да потъне в съня си, но успя да се отърси. Трябваше да стане и да отиде в бокса си за сортиране. Хвърли един поглед на жена си, докато сядаше в леглото. Жена му се обърна на една страна и дръпна завивката нагоре до бялата си, надебеляла до пръсване двойна брадичка. Беше късметлийка. Нямаше нужда да става още няколко часа, можеше да си лежи и да продължи да сънува. Тя имаше проблясваща слюнка в единия край на устните си. Повдигна му се, когато видя това. Той се извърна, отиде до гардероба и извади чисто бельо. После влезе в банята и си взе един леденостуден душ. Винаги си вземаше леден душ, преди да тръгне за работа. Беше хубаво да се измъчи три минути, докато водата стържеше тялото му. Приключи с душа и отиде в кухнята. Големият син спеше на долния етаж, затова внимаваше да не стъпва прекалено тежко по кухненския под. Големият син беше ленивец и щеше да бъде добре да се събуди. Големият син трябваше да знае, че не всички можеха да лежат и да се изтягат целия преди обед. Нахалният студент беше излязъл в коледна ваканция, въпреки че беше едва ноември, и нямаше да започне занимания отново преди януари. Кафеварката започна да вие. На големия син, дявол да го вземе, му ставаше много приятно, когато чуеше обикновените хора да се събуждат, и затова той остави кафеварката да си вие. Усмихна се на себе си. След минута вдигна кафеварката от котлона. Отряза седем филии хляб и се приближи до хладилника. Вратата беше здраво прилепнала и той не можа да я отвори веднага. Сигурно някой пак беше разлял сок или сладко. Ядоса се и напъна. В момента, в който се разделиха една от друга гумите на хладилника, издадоха звук на отлепващ се лейкопласт. Той потърси сиренето, но не можа да го намери. Явно големият син го беше използвал, когато беше правил пица предишния ден. Беше правил пица, защото парите на родителите му бяха на свършване. Големият син беше разглезен. Затова беше и толкова своенравен. Между другото, беше станал още по-своенравен, след като започна да следва. Големият син трябваше непременно да представи света различен от това, което всъщност беше. Той се вбесяваше, когато големият син излагаше нелепите си теории. С по-малкия син щеше да бъде съвсем различно, често си казваше той. По-малкият син беше един изтърсак на седем години. По-малкият син беше друг тип. Беше тих и учителите казваха, че бил много затворен. Между другото, това го беше казала жена му. Тя беше тази, която ходеше по родителски срещи и тем подобни. Жена му каза, че подозирали, че някой преследва и тормози по-малкия син заради обратната захапка. Не беше сигурно, че има такова нещо, защото жена му малко скалъпваше нещата. Той изруга наум. Сега трябваше да сложи салам върху всичките филии. Кафето беше готово. Наля си една чаша и с останалото напълни термоса. Сви си една цигара, извади запалката от джоба си и я запали. Поседя доста време на масата, попуши и пи кафе. Погледа навън през прозореца в непрогледно тъмната ноемврийска утрин. Прокашля се, загаси цигарата в пепелника и отиде до бюрото да вземе химикалка. Написа бележка на по-големия син. Написа малкото име на по-големия син. Написа, че по-големият син трябва да купи и възстанови сиренето, което е изплюскал вчера, после сложи термоса и кутията с храна в една износена платнена мешка и излезе.
Вратата на колата пак беше замръзнала и той не успя да я отвори веднага. Ритна предното колело и изруга. Влезе вкъщи, наля топла вода в една пластмасова торбичка и пак излезе. Подържа за малко торбичката плътно до ключалката. Пъхна ключа и завъртя. Най-накрая успя да отвори вратата. Седна в колата. Поседя, загледан в старата лиственица. Една черна бучка от едно гнездо на врани се беше появила в паяжината от клони. Хрумна му, че черната бучка приличаше на тумор. Подразни се и промърмори на себе си, че това е едно съвсем обикновено гнездо на врани. Запали костенурката, излезе, накланяйки се ту на едната, ту на другата страна от пътеката пред входа, и подкара към работата.
Той намери едно свободно място за паркиране точно пред служебния вход. Колата леко изхриптя, когато изключи мотора. Поседя известно време, загледан право пред себе си. Сложи ръце на волана и го завъртя. Воланът се заключи. Някои от младите го дразнеха, че кара фолксваген. Казваха, че фолксвагенът бил кръгъл и имал женствена форма. Фолксвагенът е типична кола за съпруга, казваха те. Споглеждаха се и се кискаха, когато го казваха. Знаеха, че той се дразни, когато говореха така. Много години беше мечтал за друга кола, но нямаше пари. Той излезе от фолксвагена. Докато затваряше вратата, зърна лицето си в страничното огледало. Беше покрито с фина мрежа от бръчици, а тъмните торбички под очите приличаха на малки сливи.
Той мина, без да бърза, през паркинга и се отправи към входа. Влезе, намери картата си и я подпечата. Един млад мъж се приближи и го попита дали има огънче. Не знаеше как се казва младият мъж. В последно време много млади бяха започнали работа тук и той не знаеше имената на някои от тях. Ръководството твърдеше, че всички в това предприятие са едно голямо семейство, но той изобщо не беше съгласен с това. Извади синята запалка от джоба си. Подаде огънче на младия мъж. Жълт отблясък премина по младото, гладко лице. Младият мъж изобщо не поблагодари. Невъзпитани хора, дявол да го вземе! – промърмори той на себе си. Влезе в столовата на предприятието и остави мешката до стола си. Беше един от хората с най-голям стаж в дъскорезницата. Имаше свое постоянно място. Мустакатият беше дошъл вече. Седеше, пушеше и пиеше кафе. Поздравиха се един друг.
– Започва да застудява! – Мустакатият изпусна кръгчета цигарен дим.
– Да, майка му стара!
– Не е за излизане.
– Уф, да!
– Утре щяло да бъде още по-студено.
– Още по-студено ли?
– Да, така е! Казаха го в дългосрочната прогноза.
– Уф! Уф!
Пауза.
– Не! Човек трябва да се пораздвижи малко.
Мустакатият удари длани върху коленете си.
– Да, трябва! Не може да се седи тук цял ден!
Той стана и излезе от столовата. Останалите мъже от смяната се изкачваха по стълбите, без да бързат. Те кимваха и той кимваше в отговор. Мина по моста и продължи към своя шумоизолиран сортировъчен бокс. Отвори вратата, влезе и седна. Каза си, че е късметлия, щом има работа. И то имаше една сигурна работа. Това, че имаше толкова сигурна работа, му даваше чувство за обезпеченост, а това чувство за обезпеченост означаваше много, по дяволите. Работният процес започна с един пищящ тласък и поточната линия с материала тръгна покрай него. Материалът трябваше да се сортира по качество. Той работеше в този бокс вече двайсет години, така че сортирането си вървеше от само себе си. Трябваше му само един поглед върху всяка страна, за да определи качеството. Той не се страхуваше дори от инженерите от Лесотехническия институт. Тези, които работеха по сортирането, носеха голяма отговорност. Можеха да станат сериозни злополуки, ако не си вършеха работата, и затова инженерите бяха особено старателни в провеждането на тестовете тук. Той не се боеше от инженерите, макар че бяха много строги. Той беше добър в работата си и никога не би се изложил да допусне една носеща греда в някоя къща да се счупи. Той беше най-опитният в цялата смяна. Имаше опит и на по-голямата част от другите места. Най-много харесваше работата си като шофьор на автотоварач, но повече не можеше да я върши. Беше прекалено тежко за тила и гърба му да седи затворен в друсащия автотоварач. С времето беше започнало да пращи в лопатките му и когато се обръщаше, като че ли имаше оловна топка под яката на ризата. Беше прекарал в болнични и на кортизон повече от половин година, преди да го преместят в сортирането. Между другото, сортирането не беше много по-добре за гърба и за тила му. Беше прикован за стола си, докато вървеше работният процес, и имаше по-малко почивки, отколкото когато работеше на автотоварач. През последната година гърбът и тилът му се сковаха много повече. Работата по сортирането се отрази и на очите му. Те бяха като червени копчета и в началото той се притесняваше какво щяха да си помислят хората. Можеше да помислят, че пие. На млади години беше много пристрастен към пиенето. По онова време се движеше в средата на музиканти, а там на периоди се пиеше тежко и без прекъсване. Нещата бяха тръгнали на много зле. Сега се опитваше да се забавлява само в петък и събота. Трябваше да се пази и пиеше по съвсем малко в средата на седмицата. Не смееше да помисли какво щеше да стане, ако си загуби работата. Беше получил вече няколко предупреждения. Беше дошъл пиян на работа няколко пъти и тогава не беше лесно да сортира правилно.