Централна Италия в навечерието на Втората световна война. Животът на група момчета и момичета се оказва във вихъра на нещо, което съвсем скоро ще се превърне в безмилостна гражданска война. Сред тях е Стефано Портели – надежден адвокат, влюбен в Елеонора. Там е и снаха му Нина, тайно свързана със Серджо, партизански командир, въпреки крехката си юношеска възраст. Успоредно с тях протича живота на останалите герои: Алистър Ормистън, английски пилот от Кралските военновъздушни сили, който обожава книгите на Вирджиния Улф и мечтае за идеалния другар. Също и Една, сърдечна приятелка, която в бомбардирания от нацистите Лондон открива себе си и щастието. Техните съдби, описани на фона на голямата История, се пресичат по един непредвидим начин.

Марио Фортунато ни показва образите от едно още нажежено минало: жестокостта на дните на войната, пронизана от личните проблеми на героите и така отново предава усещането за събития, върху които историците продължават да са разделени. Трябваше да се появи автор, роден много години след разкъсващите събития от онова време, за да опише най-накрая фашизма и антифашизма без предразсъдъци.

Романът достига до финала на „Стрега“, най-престижната италианска награда за литература, и е класиран на второ място; печели международните награди „Мондело“ и „Супер Мондело“.

С подкрепата на програма Творческа Европа на Европейския съюз

Този проект е финансиран с подкрепата на Европейската комисия.

Тази публикация отразява само личните виждания на нейния автор и от Комисията не може да бъде търсена отговорност за използването на съдържащата се в нея информация.

ЗА АВТОРА

Марио Фортунато е известен писател, литературен критик за седмичното списание „L’Espresso“ и журналист със собствена рубрика в германския ежедневник „Suddeutsche Zeitung“. Бил е директор на Италианския културен институт в Лондон и на фондация „Рати“ в Комо. Живял е в Берлин, а в момента живее в околностите на Рим. Последната му книга е озглавена „Le voci di Berlino“ (2014).

ЗА ПРЕВОДАЧА

Ваньо Попов е роден във Видин. Завършва италианска филология с втора специалност „Български език“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Работил е в Българското национално радио като преводач говорител и редактор в Италианската редакция.

От 2003 до 2008 година работи като преводач на свободна практика: писмени преводи, симултанен превод на семинари, конгреси, европейски проекти, преговори на високо ниво във всички министерства, командировки до Италия.

Превеждал е на двама български и на двама италиански премиери, на няколко външни министри. Превеждал е също и на президента на Италия Карло Чампи и на президента на България Георги Първанов. Превеждал е на разговори в Народното събрание и при главния прокурор на Р България. Участвал е също като симултанен преводач в много радио и телевизионни предавания. Превел е много филми от и на италиански език.

От 2008 до 2015 година работи в Италианското посолство като преводач на италианския посланик.

Превел е книгите „Медицинска енциклопедия Гардзанти” (колектив преводачи), (2003), „В името на Измаил” от Джузепе Джена (2004), „История на Рим” от Индро Монтанели (2007), автобиографията на Ал Бано „Това е моят живот” (2010), „В легло с премиера” от Патриция д’Адарио, „Дунав” от Клаудио Магрис (2012) и романа „Невинните дни на войната” от Марио Фортунато (2015). Редактор е на книгите „Вън от дома” на Еудженио Монтале и „Кастата – как италианските политици станаха недосегаеми” от Серджо Рицо и Джан Антонио Стела.

Две

Две години отминават бързо. През април 1941 година Елеонора Полидори е млада жена в очакване на първото си дете. Често е принудена да лежи. Майка ù и по-малката ù сестра Нина ù помагат в домашната работа. Докторът не казва нищо особено. Казва, че трябва търпение, че има само едно лекарство и лекарството се нарича почивка. Елеонора може да понася състоянието си. Да остане в леглото и да си фантазира не ù е неприятно. Това е лукс, който никога не си е позволявала. Приема всичко това като принудителна ваканция. Стефано обаче изглежда притеснен. Той обяснява, че е заради международното положение – англичаните току-що направили на пух и прах италианската флота при нос Матапан, макар че режимът изглежда здраво стъпил на краката си, а сега се говори за война и срещу Съветския съюз. И в неговия край започват вече да се появяват убити.

Ернесто пише на сестра си писма, изпълнени с горещ патриотизъм. Пише от Киренайка, част е от войските под обединеното командване на генерал Ромел. Той е горд от това, което прави, казва, че се чувства част от елитни войски. Нерядко се разпростира върху важността, която немските му другари придават на безупречната униформа дори и по време на битка. Брат му Джузепе, който е с четири години по-малък, чете с нетърпение думите на Ернесто. Той е още в селото и няма търпение да замине за източния фронт – какво чакат още, та не го вземат в армията?

Но Стефано не се тревожи само за това. Страхува се за жена си, която му се струва все по-измършавяла под чаршафите. Страхува се за първото си дете, което като че ли не искаше да дойде на белия свят и предизвикваше толкова трудности. Всяка вечер след вечеря Стефано се затваря за един час в кабинета си. Книгите по право са му голяма утеха. Вътре в тях той сякаш открива онзи справедлив и праведен ред, който, изглежда, светът е загубил кой знае къде и кой знае как. Само по страниците на любимите си текстове Стефано намира смелост да върви напред в една реалност, която той вече мрази във всяка нейна подробност.

След времето за четене влиза в спалнята и неизменно си представя, че Елеонора спи. Събува си обувките, внимателно си сваля сакото. Силуетът му придобива колебливите и леко приведени жестове на човек, който не иска да вдига шум. Тя го гледа с обич, в която има нещо детско. Не изпитва майчински чувства, не спада към категорията жени, които обичат своя мъж както се обича малко дете. По-скоро тя е тази, която се чувства малко момиченце, а Стефано е нейният приятел в игрите. Затова, когато той влиза в сенчестата и влажна стая, като внимава и се опитва да бъде недоловим, лек като котка, на нея всеки път ù се приисква да поиграе на криеница или на една от онези игри, в която си затваряш очите и веднага магически ставаш невидим – ето, целият свят вече не съществува.

Обикновено обаче си говорят. Стефано ù разказва онова, което току-що е прочел, или поне онова, което той мисли за него, и нея това наистина я интересува, това се разбира от количеството въпроси, които поставя и които никога не са случайни. Говорят и за войната, за Мусолини и Хитлер, към които хранят чувство на презрение – още по-радикално, защото е ежедневно премълчавано. Всяка вечер правят обобщение на деня: новините от фронта, писмата на Ернесто (повишили са го в чин младши сержант), Нина, която днес не дойде поради грипа. А в общината? О, в съда не се случва кой знае какво – законът вече не съществува, има само сила, сила и това е. Не говори така, ще те чуе някой. Истинско чудо е, че не са те призовали. Но никога не е късно, нали знаеш…

Говорят, говорят. И както понякога се случва на хора, свързани с интимност, която не се изразява с думи, те говорят, но може би не си казват кой знае какво – или поне нищо, което си струва да бъде запомнено. Детето би трябвало да се роди през юли. Но за него никога не се споменава.

Полека-лека, с напредването на бременността, Елеонора се чувства все по-отдалечена. Цялото това фантазиране, докато беше на легло, оставя в главата ù една мъгла, едно объркване, което тя не може да си обясни. Постепенно нейните думи се загубват в нищото. Стефано първи си дава сметка за това. Разговаря с лекуващия лекар, който обаче го омаловажава, както обикновено. Елеонора започва да няма мнение, нито гледни точки – тя, която беше внимателен, дори педантичен събеседник, сега само мълчи. Има някаква празнота в нея и тя самата не знае как се е промъкнала.

Дните текат бавни и неясни. Мислите на Стефано стават заплетени като кълбо конци. Идват първите жеги. Вече е ясно, че Германия ще нападне Съветския съюз. Джузепе, който често говори очевидни неща, не престава да повтаря: трябва да се нападне Съветският съюз и да се смачка комунизмът. Трябва да тръгнем на поход сега. Да стигнем до Москва и да убием Сталин. Той, Джузепе, е готов да тръгне.

Една вечер Стефано влиза по-рано от обикновено в стаята, където жена му лежи от седмици. Убеждава я да стане от леглото. Само няколко крачки, просто да отиде на малката тераса и да подиша свеж въздух. Отначало Елеонора не иска, много е уморена, после се съгласява, ще бъде благодарна на мъжа си. Тя гледа сребристите маслинови дървета, бездънното небе, в което ù се иска да се загуби, и всяко нещо избледнява в съзнанието ù, сякаш никога нищо не е съществувало в живота и всичко е било сън или приказка.

Загубвайки детето, Елеонора загуби себе си. Умря рано сутринта, като издаде един-единствен внезапен и последен стон. Из къщата започна да се носи шепнене, хълцане и хлопване на врати.

Първата мисъл, която изниква в съзнанието на Стефано е за деня на сватбата му. Спомня си, че е бил щастлив, така щастлив, че е бил почти замаян. Спомня си многото щастливи мисли, които се блъскаха в него и като че ли го побеждаваха. Другите хора, стоящи около него, също изглеждаха обзети от желанието да са щастливи. Къде отиде сега цялото това щастие?