 |
Главен герой в „Каменната крепост“ (втора част на „Поклонничеството“) e млад рицар, комуто се налага да се бори за живота си, защото наред със заплахата от неверниците над главата му надвисва и заканата на василевса Алексий Комнин, заклел се жестоко да му отмъсти. Младият рицар трябва да разчита само на своите спътници, както и на графа на Сицилия, Боемон. За съжаление, графът на Сицилия гони собствени користни цели, което го прави твърде съмнителен съюзник. На кръстоносците, повели борба за освобождението на Божи гроб в Йерусалим в началото на XI век, не им се удава да завладеят Антиохия, някогашната столица на римската провинция Сирия и втори по големина град в този район на света след Константинопол. Докато стягат блокадата на Антохия, кръстоносците трябва да се подготвят и за отбрана, защото вражески подкрепления в помощ на града могат да се появят всеки момент. В „Каменната крепост“ Тийт Алексеев остава верен на историческата епоха, пресъздавайки живота на героите и тяхното специфично светоусещане, намерения, въжделения, победи и огорчения в далечните непознати краища. Войната е „изказана“ като поема, в нея не се долавя фалшив патос, твърде често характерен за литературата на военна тематика. |
С подкрепата на програма Творческа Европа на Европейския съюз
Този проект е финансиран с подкрепата на Европейската комисия.
Тази публикация отразява само личните виждания на нейния автор и от Комисията не може да бъде търсена отговорност за използването на съдържащата се в нея информация.
ЗА АВТОРА
Тийт Алексеев (1968) е един от успешните съвременни писатели на Република Естония. Завършил е университета в град Тарту, специалност „Средновековна история”. Работил е като дипломат в Париж и Брюксел. Понастоящем живее в Талин.
Първият му роман „Бялото кралство” (2006) му носи престижната награда, учредена на името на забележителната естонска поетеса Бети Алвер. Романът „Поклонничеството” излиза през 2008 година, номиниран е от Асоциацията на книгоразпространителите в Европа и Съюза на европейските писатели и печели Наградата на Европейския съюз за литература.
ЗА ПРЕВОДАЧА
Дора Янева-Медникарова (1946) е родена в Русе. Завършила е Висшия финансово-стопански институт в Свищов. Член е на Съюза на преводачите.
Превежда от естонски, финландски и руски език. По-известни нейни преводи са: „Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада“ от Ено Рауд, „Капки дъжд“ от Паул Куусберг, „Смъртта на дядото“ от Антон Хансен Тамсааре, „Памет“ от Рейн Салури, „Катастрофа“ от Мари Саат, „Кафе на зърна“ от Матс Траат, както и пиеси от Ен Ветемаа, Вилем Грос, Юри Туулик, Яков Апушкин и др. Участва с преводи в антологии с естонска и финландска белетристика и поезия, както и в периодичния български печат
Благодарение на нейната работа бългаският читател има възможност да се запознае с произведения на Бети Алвер – „Сребърна флейта”; Арво Валтон – „Изгората на дявола“, „Самотни във времето“, „Пътуване до другия край на безкрайността“; Антон Хансен Тамсааре – „Стопанинът на Кърбоя“, „Смъртта на дядото“, „Юдит, на краля му е студено“, „Правда и справедливост“ – трети том, „Новият Дявол от Пъклово“; Ерни Крустен „Окупация”, Айно Первик „Приключенията на президента”; Матс Траат – „Градината на учителя“, както и най-нова естонска литература: „Поклонничеството“ и „Каменната крепост“ от Тийт Алексеев.
Дора Янева-Медникарова е носител на Наградата на Съюза на преводачите за 2014 година. Тя е автор и на лично литературно творчество. Публикувала е свои творби в местния и централния печат. Нейни стихотворения са превеждани на естонски, руски, полски и унгарски език. Живее и работи в Русе.
ВТОРА ГЛАВА
Планинската пътека e все по-тясна. С всяка измината стъпка става все по-стръмно и скоро ние вървим свити на две, като роби, преклонили глави пред господаря си. Отдалече съзирам жълти облаци прах вместо величествените крепостни стени на Антиохия. От време на време тежката тояга се изплъзва от ръцете ми, колкото да изплаши гущерчето, застояло се на камъка да се постопли. Танкред беше напълно прав: „Колкото по-нависоко се изкачваш, толкова по-трудно е слизането!“
Пропастта дебне, а ръбът е стръмен и трошлив. Трябва добре да си отваряш очите и да се държиш по-надалеч от пропастта.
Дочухме как някой издаваше заповеди и сякаш бръмнаха стрели. Скоро видяхме притиснат с гръб към скалата ранен войник, сложил длан на рамото си. Измежду пръстите му се прецеждаха капки кръв.
– Вода! – изхърка раненият.
Подадох му да отпие. Той отметна глава назад и с гъргорене течността започна да прелива от бутилката в гърлото му по закона за скачените съдове.
– Благодаря, сеньор рицар! – рече той и преглътна. – Или който и да си там!
Мъжът смръщи лице от болка.
– Когато стигнете върха, не оставайте горе нито за миг. Ония сатани дебнат и ще изпълзят от скалите.
– Точно така! – обади се Танкред. – На твое място щях да се туля из сенките.
Човекът се поусмихна накриво:
– Няма що, добър съвет!
– Да беше го чул по-рано, драги! – отвърна норманинът. – Само след няколко часа ще трябва да подбереш камък, подходящ за надгробна плоча – и той бръкна под ризницата си и извади парче памучен плат, който навярно откъсна от долната си дреха. – Отдръпни пръстите си.
От рамото на ранения стърчеше парче стрела.
– Да върви по дяволите! – изръмжа раненият и притвори очи.
†
Цитаделата се открояваше над крепостната стена на Антиохия с четириъгълните си назъбени отбранителни кули. Наглед беше висока около сто и двадесет фута1, във всеки случай беше много по-висока от всички belfroy2, които бях виждал досега.
Построена беше от белезникав на цвят пясъчник, който поганците наричаха „нарт“, и по съществуващия обичай горната част на стените беше очертана с две успоредни червени ивици. Ако военна част искаше да щурмува, съществуваха две възможности – или воините направо да лазят по стените нагоре, или да преодолеят разстояние от близо двеста фута със смъртоносен скок от върха на близкия хълм до кулата. И в двата случая защитниците щяха да имат предостатъчно време да ги обсипят със стрели и копия. Ако все пак някой успееше да преодолее всичко това, щеше да се натъкне на барикадите горе на стените. Но дори и това премеждие да не ги спре, очакваше се да попаднат в тесен тунел, който успешно можеха да отбраняват дори неколцина защитници с меч.
Недалеч в ниското на поляната са се разположили нормани, на пръв поглед не повече от двайсетина души, които са си направили заслон и са запалили огън, отгоре на който ври котел с нещо тъмно в него и оттам се разнася тежък дим. Край котела се лута широкоплещест русоляв момък, който държи неестествено голям лък.
– На кулата горе са вече трима! – съобщи другарят му, който имаше кървава превръзка на челото и заслоняваше с длан очите си от силната слънчева светлина.
Русият с рязко движение топна върха на стрелата в котела и мигновено опъна лъка. В следващия момент стрелата полетя към парапета на отбранителната кула и се чу предсмъртен вик. Норманите явно се зарадваха.
– Два безантия3! – извика русият младеж и топна върха на втора стрела в казана със смолата.
– Може, но когато съм напълно сигурен в резултата! – отвърна онзи с превръзката, който носеше зелена туника на благородник.
– Само за този!
– Добре, една монета!
Стрелецът му показа среден пръст:
– Този е петият – обади се някой от другите наоколо. – Плащай, преди да е очистил всички поганци!
– Може и да е лъжа! Кой ще потвърди, че онзи горе е мъртъв?
– Аз! – изпъчи се стрелецът.
– Докажи го!
– Стрелите ми не пропускат, белязани са с кръста на Йерусалим!
– Ще отидем горе, ще видим какво е станало – примирително изрече още някой. – Не се разправяйте тъкмо сега!
– Той не се прицели!
– Никога не се целя! Водя се по чувството!
– Такива таланти се срещат рядко – каза Танкред, – дори и при норманите.
– Странна бойна техника… как само пусна стрелата, не само със силата на ръката, но и с тази на цялото тяло. Откъде си се научил да стреляш така? От маврите ли? – попитах аз.
– Войната те учи! – отговори моят другар и се обърна към онзи с превръзката на окото: – Сеньор Арно! Имам честта да ви представя един рицар от войнството на Тулуза!
Норманинът с превръзката остро ме изгледа с бялото на очите си:
– Арно дьо Маре! На вашите услуги.
Тъмните му очи заблестяха весело, сякаш някой се беше пошегувал! Този Арно ми хареса от пръв поглед.
– Залегни! – извика някой.
Едно гюле изтрещя, стоварило се върху щита, оставен за заслон. И той се разпиля на парчета.
– Грешката е моя – обади се моят нов познат и внимателно надигна глава да се огледа. – Винаги подушват кога сме леко разсеяни – надигна се той. – Трудно се оправяме в логиката на неверниците! Никога не знаят къде и кога да спрат. Но поне сега се разбра, че в цитаделата има най-малко трима защитници.
– Наистина, ние не можем да ги разберем – обади се едрият мъжага, чиято броня беше украсена с два сребърни медальона.
– Няма да им се дадем на тия неверници! Дявол да го вземе, ние воини ли сме или философи, които само мелят с уста. Ще превземем тази купчина камъни и ето ти я цялата гатанка кое какво е!
– Така е наистина – замислено изрече рицарят Арно.
Изясни се, че едрият мъж със смръщеното лице беше барон Енгеран дьо Сент Пол.
Той едниствено благоволи да ми кимне леко с глава.
Танкред ми прошепна:
– Боемон на ранина предприе обход на цитаделата и остави на пост рицаря Арно. На барона това не му се харесва, но по боен опит той не може да се равнява с момчето. Макар и толкова млад, Арно поведе петата баталия на щурм в битката при езерото в точното време и на точното място. Случи се пред очите на самия Боемон. Лепне му на момчето военното дело. Мъжете се равняват по него, независимо от младостта му.
– Опитахте ли се да атакувате вече? – обърнах се към новия си познат с въпрос.
– На два пъти. Снощи и рано тази сутрин.
– И какво стана?
– В резултат – трима убити, петима ранени. От наша страна. Сега хората ми набелязват целите. Надяват се да успеят да предизвикат и пожар.
– Ами неверниците? – запита Танкред.
– И те се стягат за отпор. Дялат стрели.
– Нищо чудно! – рече барон Енгеран. – Емирът има достатъчно време да се подготви добре – и той ме измери с поглед. – Но кой сте вие всъщност, че задавате подобни въпроси?
– Съюзник – обясни Танкред. – От страна на граф Реймон.
Енгеран сви презрително устни.
– Не бих казал, че тук има наплив от храбри рицари на Прованс, или поне тези, които аз съм видял!
– На моя приятел му се удаде да участва в превземането на една от отбранителните кули. – поясни Танкред. – Той знае много добре какво ни очаква занапред.
– В този смисъл не бих се осланял на помощ от Прованс! – и баронът сложи шлема. – Макар че те едва ли се канят да вземат участие в щурма!
„В тази вихрена атака!…“
Искам да кажа още нещо, но в този момент някой изшептя в ухото ми: „Дитер!“.
Странно ми прозвуча този глас, по-скоро шепот на вятъра в клоните или сипване на шепа пясък от пустинята. Озърнах се, но нямаше никой до мен. И какво толкова! Просто някакъв глас…
Горе на цитаделата забелязвам раздвижване. Тъмни сенки посред бял ден.
Изчезвам и аз като невидима сянка, която се удължава… и още… и още.
Забивам очи в земята. Зная си – не е на добро!
И тогава… забелязвам с ъгълчето на окото…
По стената надолу се плъзва друга сянка, пълзи като водно поточе по скалата, но много по-бързо, страшно бързо. Вече е съвсем до мен, закрива ме, само нозете ми остават отвън. Аз съм погълнат от нея!
– Ш-шт-т-т – изшептя ми тя, а мен ме побиха тръпки, сякаш слънцето се скри зад тежък облак.
Разтресе ме на три пъти – тялото ми потръпна, кръвта ми изстина и всичко друго, което течеше и пулсираше в мен. Моята кръв, под небе, в което фучаха ветрове по всичките посоки на света, за да ни повлекат към смъртта. Боже, колко мътна е тази светлина над мен!
В същия момент осъзнавам.
Напълно съм сигурен, че ако атакуваме цитаделата сега, това ще бъде краят ни. Ще изчезнем като бледи сенки, изтънени до край. Виждам много ясно – вратата на крепостта е широко отворена. А зад стената ясно отеква шепотът: „Елате, де! Само ни елате!“
Момент.
Това е съвсем друг глас. Познат, действащ успокояващо.
Чакайте!
И пак ми се шепне: „Не, в никакъв случай не се страхувай!…“
Това моят ангел хранител ли е? Но едва ли е този, на когото се надявам.
Тих смях…
„Страх ли те е? Какво ще кажеш? Има ли къде да се скриеш?…
Едва ли ще е същото, когато… теб няма да те има…
Щом лежиш мъртъв… в тесния гроб… дори и в църквата да е той, ти няма да се спасиш от червеи и тление.
Времето ще върви все така… месец… втори… трети… И вече нищо няма да се помни от това, което ти е било на сърце!… А и ти ще бъдеш безпаметен… Безнадеждна забрава!…
Да!… Повярвай ми, братко, знам добре какво ти говоря… И аз някога бях като теб… Ах!… Болката поглъща всичко!… Ако изобщо ти е дадена!…“
И отново… тишина… Шумолене на вятъра…
– Какво ще правим сега? – подхвърля сеньор Енгеран. – Ще атакуваме ли?
И той ме стрелва с недоверчиви очи… Енгеран дьо Сент Пол… вече пътник за онзи свят.
Човекът, който искаше да покаже колко струва честта на един благородник. Да беше се намерил някой, който би посмял да го предупреди. Но никой не го прави. По-добре е да се изчака. Може би колкото да си поемеш дъх. Или два…
– Добре! – казвам. – Атакуваме!
И това беше всичко!
†
– Идва ни гост! – провикна се стражата.
Леон се показа иззад билото.
– Привет, господа! – поздрави той, когато се озова при нас.
– И ти ли си един от героите на Лангедок? – осведоми се баронът.
Присви очи, колкото да прецени госта и реши, че не си струва – не беше рицар.
– Каква работа имаш насам?
– Поканиха ме – спокойно отвърна франкът.
– Намерил си за кога да се мяркаш насам – смъмри го баронът. – Готвим се за атака! Можеш ли изобщо да си го представиш това?
– Сеньор Енгеран – намеси се Танкред. – Този е един от Христовите воини, които през нощта атакуваха Антиохия и ни отвориха крепостната порта на кулата Близначките.
Баронът ядно взе да се оправя с каишката на шлема си:
– И сега какво? – изръмжа след кратка пауза той. – Какво трябва да правя аз? Да ви пълзя в краката ли?
Откъм цитаделата полетя надолу някакъв вързоп. Вероятно в него имаше глинен съд, който с трясък се разби близо до нас.
– Явно някъде има и други процепи в стената, за които не знаем – отбеляза Леон, който не счете за нужно да отвърне на жлъчните заяждания на барона.
– Вярно е – обади се Арно. – В това отношение не знаем всичко.
– По стената могат да се катерят само по трима. И то в най-добрия случай!
– Тази кула там – посочи Леон – е единствената, на която не се развява флаг. Кой я държи, защитниците ли?
Рицарят Арно кимна.