„Календарът на маите“ е роман, който застъпва различни жанрове – от семейната сага, билдунгс-романа, любовния, еротичния, социалния роман, а в тематичен смисъл съдържа в себе си типичните за Ферич постоянни мотиви за болестта и смъртта, както и открива присъствието на онова „вътрешно око“, което има безпогрешен усет за странното, което обикновено се крие там, където най-малко очакваме. „Календарът на маите“ е роман за порастването. Книгата разказва за три момчета, които израстват в Загреб през петдесетте и шестдесетте години на миналия век. Това е роман за любовта и нейните демони, която се проявява в най-различни форми. Разказ за Тихомир и Сенка във времето от гимназията до наши дни. Това е роман за секса, за желанието, което ни изпълва и унищожава. Роман за преходността, за времето, което оформя не само настоящето, а променя и миналото. Роман за старостта и слабостта. Ферич пише за Загреб от средата на миналия век до наши дни, за излетите в Самобор и на Слеме, за околностите на Загреб. Това е книга с широк замах, в която има много брилянтни миниатюри. Текст с много съспенс, който постоянно изненадва и шокира. „Календарът на маите“ получава наградата „Киклоп“ за най-добра проза през 2012, наградата за проза на вестник „Ютарни лист“ през 2012, наградата „Владимир Назор“, връчвана от Хърватското министерство на културата.

С подкрепата на програма Творческа Европа на Европейския съюз

Този проект е финансиран с подкрепата на Европейската комисия.

Тази публикация отразява само личните виждания на нейния автор и от Комисията не може да бъде търсена отговорност за използването на съдържащата се в нея информация.

ЗА АВТОРА

Зоран Ферич е роден през 1961 г. в Загреб. Завършил е Хърватска филология в родния си град. Работи като учител по хърватски език и литература в средно училище. Есеистика и проза публикува от 1987 г. във водещи литературни вестници и списания – “Polet”, “Studentski list”, “Pitanja”, “Oko”, “Quorum”, “Godine nove”. Получил е едни от най-престижните награди за хърватска проза: AGM (1997) за разказа “Ангел в засада”, наградите “Г. Ш. Джялски” и “Ютарни лист” за най-добра книга (“Ангел в засада”) на 2000-та година, наградата на седмичника “National” за книга на десетилетието. Разказите му са превеждани на английски, немски, словенски, полски и унгарски език. Негови текстове са помествани в различни антологии. Публикувал e книгите “Мишеловката на Уолт Дисни” (“Mišolovka Walta Disneya”, 1996), “Ангел в засада” (“Anđeo u ofsajdu”, 2000), “Смъртта на Малката Кибритопродавачка” (“Smrt Djevojčice sa Žigicama”, 2002). Участвал е със свои разкази в сборника “Четири сезона” (“Quattro stagioni”, където са включени и М. Киш, Р. Млинарец, Б. Перич, 1998).

ЗА ПРЕВОДАЧА

Димана Митева е родена в Русе.

Завършва френска паралелка в езиковата гимназия „Св. Константин-Кирил Философ“ в родния си град, учи една година в Московския лингвистичен институт, а след това – в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, където завършва славянска филология (2009). Специализира хърватски език и култура в Хърватия (2012), словенски език в Словения (2013).

На български е превела произведения от Дражен Катунарич, Дария Жилич, Борис Бек, Борис Грегорич, Соня Зубович, Иван Шамия и други хърватски автори. Нейни преводи на поезия и проза са публикувани в българска и хърватска литературна периодика и в антологични сборници.

В неин превод на български език са излезли книгите „Триптих от националната библиотека“ на известния черногорски белетрист Младен Ломпар (2012), „Пробудени камбани“ на Соня Зубович (2014), „Киви номер 27“ на Борис Грегорич (2014).

ЩАСТЛИВА СЛУЧКА

Старостта дойде на 23-ти май 2010 г., около 11 часа. Настаних се в бамбуковия стол пред едно малко кафене в подножието на обсерваторията, под уреда, който уголемява звездите, които идват да гледат учениците, когато дойдат на екскурзия в столицата. Свежо утро, късна пролет, аромат на кестенови листа и кафе, което тук сервират с по една бонбонка „Баядера“. Знаците на лятото от ден на ден стават все по-видими. Краката изтръпват все по-малко, не ме болят синусите, а и храносмилането ми се подобрява. Само допреди няколко години най-топлият сезон идваше с открити автомобили, с бръмченето на скутери, къси поли, шарения и движение, с онова, което вече не можеш да имаш, но още можеш да гледаш, и което отвън влиза вътре в човека. Днес той идва с онова, което излиза от него. Да кажем, с доста обемния секрет от носа, който сякаш след драконова битка най-накрая се озовава в кърпичката и носи олекване в пространството на левия синус. Или онези два-три сутрешни газа, като най-слабия мистрал, съвсем тихи, но продължителни, които те освобождават от подутостта. И всичко щеше да си е наред, и обсерваторията, и кестените, и топлината, даже и тази безкофеинова водичка, дето я сърбам сутрин заради високото кръвно, подушвайки във въздуха ароматните следи на истинското кафе, ако изведнъж в крайчеца на полезрението ми, като неизмит гурел, не се беше появила елегантна госпожа със светла коса и демодирано, но все още хубаво яке от черна телешка кожа. Появи се на вратата на балетното училище и тръгна надолу по „Радичева“. Тогава тя още не беше нищо, човек, лице от снимка, която две дългогледи бленди са засекли случайно в един момент. Едва след това започна да се изяснява. И в очите, и в съзнанието ми. Светла коса, боб прическа, каквито носеха балерините, специфична походка на балерина и позната дреха. Така де, тъкмо когато се загледах по-добре, тя изрови от чантата си големи слънчеви очила и ги сложи, така че не можех да видя очите ù. Не само очите, дори и половината лице. Дали наистина е тя? Тя сякаш беше по-висока. И изведнъж някак си се оказах на крака, бутнах масичката с мраморната плоча, чашката и чинийката издрънчаха, а аз побързах надолу, по пътечката, която води до стълбите към „Радичева“. Тя беше малко пред мен, но вървеше енергично и доста бързо напредваше. Видях гърба ù в черното яке с чанта, преметната през рамо. И коса, която се движи, докато върви. Лежерна, но и компактна, сякаш космите ù са членове на добре синхронизиран танцов ансамбъл. Такава коса има на рекламите на Тафт и Л‘Ореал. Ситнях след нея по „Радичева“, но все пак ми се струваше глупаво просто така да се приближа до нея и да попитам:

– Вие не ли сте Сенка? Това яке не е ли онова, което купих на Корфу преди тридесет и пет години?

Вървях след нея все по-неуверено. Всъщност се впуснах в това малко преследване, тъй като за момент забравих всичко, което се беше случило. Ако бях помислил, нямаше да се помръдна от удобното кресло, а и причините, заради които евентуално би си струвало да поговорим, всъщност вече са на възраст три десетилетия. Все пак я следвах до Каменните врати, където улицата се спуска стръмно към площада, когато ми дойдоха на ум две неща: че не съм си платил кафето и че ако сляза, после ще трябва да се катеря обратно по този баир. И така застанах до бронзовия Свети Георги, който коли змея, и гледах как тя бавно се смалява, спира до някоя витрина, сякаш отлага неминуемото, и после продължава да се смалява. Стоях там, чак докато не я погълна тълпата в подножието на улицата и тогава с уморени крачки се упътих назад. Това беше първото ми поражение за сутринта.

Сервитьорът ме чакаше на улицата и безчувствено ме прониза с поглед. Не каза нищо, само ме погледна и се върна на терасата. Очевидно мислеше, че се каня да избягам, без да платя онази гадост от безкофеиново нескафе. Нима изглеждам така? Като онези, които бягат? Спокойно преминах през обидата и отново се настаних в стола си от изкуствен ратан. Хората на терасата, възрастна брачна двойка и две момичета, вероятно от балетното училище, ме гледаха с интерес. Изглежда ресторантският работник е направил известна сцена, като ме е видял как тичам след жената, която толкова приличаше на Сенка. Пресегнах се до съседната маса и взех вестник „Вечерни“, отпих глътка кафе, отворих на страницата с некролозите и се изтегнах на слънцето, което пробиваше през короните на старите кестени, които още малко и ще надминат и кулата на обсерваторията.

По някое време забелязах, че сервитьорът ме попоглежда безобразно. Вече съм си изпил онази безкофеинова смес и сега само седя и чета вестника, взет от кафенето. Заемам място. Нищо, че има свободни маси, сервитьорът вероятно сега ме мрази и понеже мисли, че съм избягал, а и по принцип, в духа на кодекса на професията си, защото седя пред празна чаша. Докато минава между масите и приема други поръчки, зяпа и към моята маса. Първо ме поглежда в лицето, нагло, след това към вестника, сякаш по него разпознава дали е от кафенето или мой, личен, и тогава погледът му обвинително пада върху празната чаша. Обаче още не я отнася. Вероятно още няма да е прилично, но скоро ще стане. Ясно е, че като новоизлюпен пенсионер преча вкъщи, докато жената чисти с прахосмукачката, докато внукът реди колони от колички из всички стаи, за които още не сме изплатили кредита, докато дъщерята с ръце на ушите учи за останалите изпити, но да преча и в кафенето, в слънчевата сутрин, когато мисля за Сенка, това за мен е нещо напълно ново. А сервитьорът, нещастникът, отвратен взима поръчка от възрастната двойка. Не че дискриминира старите, той така се държи и с младите. Онези две гимназистки също получиха своята порция наглост. Той се смята за по-добър от всички нас, на които носи кафе. И ето го, идва, взима чашата и чинийките с шумното тракане на порцелана, минава един-два пъти с кърпата по масичката все едно че съм излял нещо, а аз не съм, и казва:

– Дванадесет куни!

При това нахално гледа към масата, да види дали все някак не съм зацапал гладката повърхност от червеникав мрамор, и после обхваща с поглед терасата като онези камери в магазините, които следят кой краде и кого те ще оберат, когато той честно купува онова, което е намислил. Ясно дава на гостите да разберат, че са съмнителни, а мен не ме и поглежда, докато вадя петнадесет куни и му ги слагам в ръката. И едва когато прибира всичките ми пари, става ясно, че не проверява кой би могъл да побегне, той добре знае кой къде седи, а избягва контакта с очите, за да не се наложи да ми върне трите куни. Така винаги може да каже, че се е замислил. Замислил се е за терасата и наоколо, а моите три пенсионерски куни, ресто, колкото за половин хляб, ги е забравил поради своята замисленост. Плячкоса ги като надница за страха ми. Измърмори нещо като „благодаря“ и ми обърна гръб. Е, Сенка не е заслужила такъв глупак в слънчевата сутрин, която вероятно ще принадлежи само на нея. Донякъде заради онази стара емоция, която кой знае защо се пробуди тази сутрин, а и защото няма на кого другиго да принадлежи. Онези вкъщи присъстват твърде много, за да им посветя деня и в мислите си. Остава значи Сенка и онова колко бързо крачеше по улицата. Изглежда тялото още ù служи. Каквато е, вероятно три пъти седмично се разтяга във фитнеса или на пилатес. И така, тази пролетна сутрин и онези нейни няколко бързи крачки и младежки подстриганата коса, която открива врата, някак неутрализират това, че някак се е смалила. А без съмнение се смаляваме всички ние от 4-ти В на тогавашната XVI-та гимназия, които сме родени по време на една война и в голямата си част сме се пенсионирали в друга, тъй като предприятията доплащаха стажа. Само и само да се отърват от нас. Момичетата вече отдавна бяха отишли на балет, възрастната двойка преди няколко минути беше погълната от автобуса, който спира тук често, а аз още седя на празната маса. Сега сгънах и вестника и го сложих на масата и само гледам наоколо. Параклисът по средата на Илирския площад, къщата Мажуранич малко по-нататък, а от балетното училище през отворените прозорци се носи приятна музика. Менует. Музика, с която младите тела се движат гъвкаво. Сенка беше учителка по балет и може би всичко това не е случайно. Глупакът стои на входа в кафенето с тенекиения поднос, нехайно тикнат под мишница, и тъпче с крак по изкуствената трева пред вратата. Изглежда чака да си тръгна. Да изчезна и вместо пенсионерската ми фигура там да се появи облекчаващ въздух. Знам, че щеше да ми отнесе и вестника, ако не го бях наплюнчил толкова. И докато се гледаме толкова револверски, забелязвам, че ресторантският работник удобно се е наместил. Облегнал е гръб на касата, облекчил е товара на гръбнака си и сякаш лежи в изправено положение и се любува на пролетната сутрин и приятната топлина като мен.

„Е, няма да стане“, казвам си аз и вдигам ръка. С неприязън се отлепя от рамката на вратата и бавно идва при мен, сякаш се готви да ме удари. Чак държи подноса в едната си ръка, като ракета.

– Предлагате ли шампанско в чаши? – питам, понеже знам, че не предлагат. В Загреб няма кафене, в което да сервират пенливо вино в чаши.

– Не – казва презрително и вече се кани да тръгне.

И тогава, не знам какво ми стана, стана за секунди, казвам:

– Може ли да платя?

Той ме гледа учудено. Не знае дали го будалкам или наистина съм забравил, че вече съм платил. Първо избягах, да, но после платих. Личи си, че върти това в ума си, тегли го и предъвква. Може този да е финансов инспектор, може да е клопка, замаскирана като самоотвержен млад пенсионер. Превърта го, а изглежда сякаш смята колко струва едно безкофеиново кафе с мляко. И мъртвешки хладно изрича:

– Дванадесет куни!

Този път вадя двадесет и му ги давам. Взима парите и точно ми връща рестото. Още един миг на лицето му може да се забележи учудване и после, макар и с известна несигурност, се прибира във вътрешността на кафенето. Сигурно мисли, че ако се скрие от хоризонта, няма да се сетя, че два пъти съм му платил едно и също кафе. Между другото, още следващия момент, всъщност още докато му подавах банкнотата с лика на бан Йелачич, почувствах, че се забърквам в опасна игра. Тогава не знаех нито защо е опасна, нито какво може да се случи, но това чувство във връхчетата на белите дробове никога не ме е лъгало. И това, че сервитьорът сега го няма, че се скри от погледа ми, беше симптом за това, че съзвездията в това кафене и в тази прекрасна сутрин някак си се бяха променили. И тъкмо да съжаля, че вече не стои подпрян на касата на вратата и не се пече на слънце, на терасата се появиха двойка японци на средна възраст. Настаниха се на сянка близо до моята маса. Сервитьорът трябваше да излезе и да им вземе поръчката. Мина покрай мен като покрай умряла врана и вместо да ме погледне предизвикателно, че седя безплатно, отвръща погледа си настрани.

„Сега поне съм си платил седенето“, помислих си.

Бариерата е пробита. Сигурен съм, че този би ми таксувал това едно-единствено кафе до края на смяната си. И даже би си взел извънредна смяна, за да продължи да го таксува. Когато се върна с кока-кола за японците, още избягваше погледа ми, но изглеждаше, че минава покрай мен с леко презрение, каквото някои хора изпитват към онези, които са по-нещастни от тях. Към лудите, душевно болните. Той е един от онези, които биха ми се подигравали, ако наистина бях болен. Но аз продължавам да седя. Ще му платя още веднъж, или два пъти. Просто така, да го обидя в самия него, макар че тази игра сега ми се струва опасна. Искам да видя нахалното му лице, когато накрая любезно, така, между другото, го попитам:

– Моля ви, а защо тук таксувате едно кафе два пъти?

Невероятно е какви хора има! Способни са да рискуват работното си място за няколко куни. Зяпах във вестника, когато телефонът ми звънна.