Две

Две години отминават бързо. През април 1941 година Елеонора Полидори е млада жена в очакване на първото си дете. Често е принудена да лежи. Майка ù и по-малката ù сестра Нина ù помагат в домашната работа. Докторът не казва нищо особено. Казва, че трябва търпение, че има само едно лекарство и лекарството се нарича почивка. Елеонора може да понася състоянието си. Да остане в леглото и да си фантазира не ù е неприятно. Това е лукс, който никога не си е позволявала. Приема всичко това като принудителна ваканция. Стефано обаче изглежда притеснен. Той обяснява, че е заради международното положение – англичаните току-що направили на пух и прах италианската флота при нос Матапан, макар че режимът изглежда здраво стъпил на краката си, а сега се говори за война и срещу Съветския съюз. И в неговия край започват вече да се появяват убити.

Ернесто пише на сестра си писма, изпълнени с горещ патриотизъм. Пише от Киренайка, част е от войските под обединеното командване на генерал Ромел. Той е горд от това, което прави, казва, че се чувства част от елитни войски. Нерядко се разпростира върху важността, която немските му другари придават на безупречната униформа дори и по време на битка. Брат му Джузепе, който е с четири години по-малък, чете с нетърпение думите на Ернесто. Той е още в селото и няма търпение да замине за източния фронт – какво чакат още, та не го вземат в армията?

Но Стефано не се тревожи само за това. Страхува се за жена си, която му се струва все по-измършавяла под чаршафите. Страхува се за първото си дете, което като че ли не искаше да дойде на белия свят и предизвикваше толкова трудности. Всяка вечер след вечеря Стефано се затваря за един час в кабинета си. Книгите по право са му голяма утеха. Вътре в тях той сякаш открива онзи справедлив и праведен ред, който, изглежда, светът е загубил кой знае къде и кой знае как. Само по страниците на любимите си текстове Стефано намира смелост да върви напред в една реалност, която той вече мрази във всяка нейна подробност.

След времето за четене влиза в спалнята и неизменно си представя, че Елеонора спи. Събува си обувките, внимателно си сваля сакото. Силуетът му придобива колебливите и леко приведени жестове на човек, който не иска да вдига шум. Тя го гледа с обич, в която има нещо детско. Не изпитва майчински чувства, не спада към категорията жени, които обичат своя мъж както се обича малко дете. По-скоро тя е тази, която се чувства малко момиченце, а Стефано е нейният приятел в игрите. Затова, когато той влиза в сенчестата и влажна стая, като внимава и се опитва да бъде недоловим, лек като котка, на нея всеки път ù се приисква да поиграе на криеница или на една от онези игри, в която си затваряш очите и веднага магически ставаш невидим – ето, целият свят вече не съществува.

Обикновено обаче си говорят. Стефано ù разказва онова, което току-що е прочел, или поне онова, което той мисли за него, и нея това наистина я интересува, това се разбира от количеството въпроси, които поставя и които никога не са случайни. Говорят и за войната, за Мусолини и Хитлер, към които хранят чувство на презрение – още по-радикално, защото е ежедневно премълчавано. Всяка вечер правят обобщение на деня: новините от фронта, писмата на Ернесто (повишили са го в чин младши сержант), Нина, която днес не дойде поради грипа. А в общината? О, в съда не се случва кой знае какво – законът вече не съществува, има само сила, сила и това е. Не говори така, ще те чуе някой. Истинско чудо е, че не са те призовали. Но никога не е късно, нали знаеш…

Говорят, говорят. И както понякога се случва на хора, свързани с интимност, която не се изразява с думи, те говорят, но може би не си казват кой знае какво – или поне нищо, което си струва да бъде запомнено. Детето би трябвало да се роди през юли. Но за него никога не се споменава.

Полека-лека, с напредването на бременността, Елеонора се чувства все по-отдалечена. Цялото това фантазиране, докато беше на легло, оставя в главата ù една мъгла, едно объркване, което тя не може да си обясни. Постепенно нейните думи се загубват в нищото. Стефано първи си дава сметка за това. Разговаря с лекуващия лекар, който обаче го омаловажава, както обикновено. Елеонора започва да няма мнение, нито гледни точки – тя, която беше внимателен, дори педантичен събеседник, сега само мълчи. Има някаква празнота в нея и тя самата не знае как се е промъкнала.

Дните текат бавни и неясни. Мислите на Стефано стават заплетени като кълбо конци. Идват първите жеги. Вече е ясно, че Германия ще нападне Съветския съюз. Джузепе, който често говори очевидни неща, не престава да повтаря: трябва да се нападне Съветският съюз и да се смачка комунизмът. Трябва да тръгнем на поход сега. Да стигнем до Москва и да убием Сталин. Той, Джузепе, е готов да тръгне.

Една вечер Стефано влиза по-рано от обикновено в стаята, където жена му лежи от седмици. Убеждава я да стане от леглото. Само няколко крачки, просто да отиде на малката тераса и да подиша свеж въздух. Отначало Елеонора не иска, много е уморена, после се съгласява, ще бъде благодарна на мъжа си. Тя гледа сребристите маслинови дървета, бездънното небе, в което ù се иска да се загуби, и всяко нещо избледнява в съзнанието ù, сякаш никога нищо не е съществувало в живота и всичко е било сън или приказка.

Загубвайки детето, Елеонора загуби себе си. Умря рано сутринта, като издаде един-единствен внезапен и последен стон. Из къщата започна да се носи шепнене, хълцане и хлопване на врати.

Първата мисъл, която изниква в съзнанието на Стефано е за деня на сватбата му. Спомня си, че е бил щастлив, така щастлив, че е бил почти замаян. Спомня си многото щастливи мисли, които се блъскаха в него и като че ли го побеждаваха. Другите хора, стоящи около него, също изглеждаха обзети от желанието да са щастливи. Къде отиде сега цялото това щастие?