1.
Госпожа Мир и
прекъснатата трамвайна линия
Торенте де лас Флорес[1]. Той винаги е мислил, че улица с такова име не може да е убежище на никаква трагедия. От височината на „Травесера де Далт“ започва силен наклон, който се смекчава, за да изчезне съвсем при „Травесера де Грасия“, наброява четирийсет и шест ъгъла, ширината ù е седем метра и половина, сградите ù са невисоки и на нея има три кръчми. През лятото, по време на уханните празнични дни на светеца покровител, задрямала разкрасена под покрива от лентички разтегателна хартия и многоцветни гирлянди, улицата къта приятното шумолене на разлюляна от вятъра тръстика и една подводна, вълнообразна светлина, дошла сякаш от друг свят. В задушните нощи, след вечеря, улицата е продължение на дома.
Всичко това се случи преди много години, когато градът не беше така правдоподобен както сега, но беше по-действителен. Малко преди два часа следобед една юлска неделя, великолепно слънце и неочаквано плиснал дъжд се сливат за няколко минути, като оставят да трепти във въздуха една накъдрена светлина, една настръхнала и измамна прозрачност по цялото протежение на улицата. Това лято е много горещо и тъмната кожа на платното така се нажежава в този час, че дъждецът се изпарява, преди да е успял да го докосне. На тротоара пред бар-винарна „Росалес“, след като вече проливният дъжд е преминал, голям къс лед, оставен от камионетката доставчик, увит криво-ляво в грубо платно, започва да се топи под безжалостното слънце. Скоро оттам излиза дебелият Агустин, кръчмарят, с кофа и длето в ръка и прикляква, бързайки да натроши леда.
Точно в два и половина малко по-нагоре от бара, на отсрещния тротоар, в частта на улицата, най-податлива на илюзии, госпожа Мир се появява на входната врата на № 117, тича видимо разстроена, сякаш бяга от пожар или от халюцинация, и застава насред платното по пантофи, с недозакопчаната си бяла престилка на медицинска сестра, без да я е грижа, че показва каквото не трябва. В продължение на няколко секунди тя като че ли не знае къде се намира – върти се около себе си и опипва въздуха с ръце, докато, застанала на едно място с наведена глава, не надава продължителен дрезгав вик, излязъл все едно от корема, който малко по малко се превръща във въздишки и котешко мяукане. Тръгва за малко нагоре по улицата, като се препъва, а после спира, обръща се, търсейки опорна точка някъде около себе си, и веднага след това, затворила очи и кръстосала ръце на гърдите, тя се навежда, свивайки се бавно в себе си, и като че ли намира в това утеха или облекчение, докато не ляга по гръб върху трамвайните релси, врязани в онова, което е останало от някогашните павета.
Съседи и неколцина случайни минувачи, малобройни и отпаднали по това време и в този стръмна отсечка, не могат да повярват на очите си. Какво ù е станало изведнъж на тази жена? Изпънала се на релсите с цялата си дължина, която не е кой знае колко, с надничащи изпод не добре загърната престилка закръглени колене, загорели на плажа в Барселонета, затворила очи, притиснала плътно един до друг краката си, обути в атлазени пантофи с не много чисти помпони, какво по дяволите, иска да направи? Трябва да предположим, че иска да сложи край на живота си под колелата на трамвай ли?
– Виктория! – изписква една жена откъм тротоара. – Какво правиш, нещастнице?!
Не получава отговор. Нито дори едно примигване. Веднага около лежащата се образува групичка любопитни, повечето от които се опасяват, че са жертва на зловеща шега. Един старец побутва няколко пъти с бастуна си внушителния ханш, сякаш не може да се убеди, че тя наистина е жива.
– Ей, вие, какви са тия глупости? – мърмори той укорително. – Какво, дявол го взел, се мъчите да направите?
Да направи впечатление, както винаги, ще си помисли не една съседка – какво ли не би сторила тази никаквица, за да привлече вниманието на своя човек. Четирийсетгодишна, русокоса, с искрящи сини очи, общителна по природа и много популярна в квартала, пълничката госпожа Мир, която се беше обучила за Милосърдна дама в едно от училищата на Фалангата и сега упражняваше професията лечител и кинезитерапевт, както гласяха визитните ù картички, беше и продължаваше да бъде доста одумвана покрай дръзките си ръце, които прилагаха разнообразни разтривки и облекчаваха всякакъв вид пламтене; двусмислени умения, подтикващи към чести любовни увлечения, особено откакто нейният мъж, бивш кмет на квартала, голям командаджия и самохвалко, бе прибран в санаториума „Сан Андрес“ в края на предходната година. В бар-винарна „Росалес“ уменията на нейните ръце винаги се обсъждаха с подигравателно задоволство, ако не с безмилостен сарказъм, но при все това да я види човек гътната по гръб насред улицата в подобие на самоубийство или наистина стремяща се към него, може би под влияние на умопомрачение, твърда и решителна обаче в намерението си, да я види просната на пътя с кръглото си, много светло личице, обрамчено от къдрички, с разсеяната си муцунка, винаги повече от щедро начервена, това надхвърляше всякакво очакване. Тя цялата изглеждаше така отдадена, така убедена в неминуемия си ужасен край под колелото, което щеше да пререже гърлото ù, че беше трудно човек да повярва че толкова спокойствие и такъв усърден стремеж почиват върху огромна нелепица. Действително, нещо ужасно и същевременно смешно се мътеше под тези изрусени къдрици, защото, макар първото впечатление на минувачите при вида ù – полегнала върху релсите с кръстосани на гърдите ръце – да бе смесица от изумление и съчувствие, ужасната сцена, съзерцавана сега хладнокръвно, беше направо за смях, тъй като никой с акъла си не би съчинил подобна безсмислица, по-невъзможна смърт чрез прегазване. Няколко години по-рано това просване възнак щеше да предизвика много повече тревога и дори викове на ужас, а може би щеше да доведе и до фатални последици – макар че, като си помисли човек, бавният завой на трамвая в тази отсечка го правеше много слабо вероятно, днес обаче просто нищо от това не можеше да се случи по никой начин, тъй като госпожа Мир май бе забравила важна подробност – релсата, върху която нейната главица като че ли мечтаеше да потъне в съня на смъртта, както и другата, успоредна, върху която почиваха изобилните ù прасци, бяха единствената част, останала от някогашната линия на трамвая – две парчета валцована стомана от по едва метър, ръждясали и почти вкопани в паветата. Много отдавна бяха асфалтирали изцяло улицата, но по непонятни причини беше съхранена тази малка павирана отсечка, с близо три метра ширина и двете парчета вкопчени в земята релси. В последната педя от своята кратка и прекъсната траектория надолу по улицата глухата линия започваше леко да се извърта надясно, готвейки се да завие зад следващия ъгъл. Тя беше ням свидетел на премахнат и забравен маршрут. Никой в квартала не би могъл да обясни защо не бяха изтръгнали по онова време тези релси ведно с останалата част от трасето, поради каква причина или липса на причина бяха зарязали там тези железа да ръждясват и да хлътват все повече с всеки изминал ден ведно с мострата от изчезналия вече паваж; сега обаче най-уместният въпрос, който си задават някои съседки, е наистина ли тази вятърничава Виктория Мир очаква да дойде трамвай и да я убие? Дали пък и тя, също като мъжа си, вече не е с всичкия си? Достатъчно би било да отвори очи, за да види, че там горе няма никаква жица, откъдето да взима ток какъвто и да било трамвай.
– Богородице, Иисусе Христе! За Бога, погледнете насам! – зове възрастна жена, спряла на ръба на тротоара, с черна мантиля[2] на главата и молитвена броеница в ръка. – Погледнете тази нещастница!
Предполагаемата самоубийца стои неподвижна на релсите, с кръстосани на гърдите ръце, вирнатото ù носле и месестата уста като сърчице излъчват знае ли човек какъв плам или трескаво очакват някаква благодат да се спусне от синьото небе, но страшната изразителност на пламенно стиснатите гримирани клепачи придава на лицето строгостта на погребална маска. Пременен минувач се накланя над нея със съкрушен вид.
– Не е хубаво това, госпожо – казва той. – Що за хрумване, да излагате на опасност живота си.
– Ама какво ти става, Вики! – провиква се жена по домашна рокля и по чехли, която се приближава бързешката. – Какво правиш там просната на улицата? Да не е шега някаква? Би трябвало да се засрамиш!
Госпожа Мир не благоволява да отговори, но изведнъж се стряска и се ослушва, все едно би могла да чуе скърцането на колелата на трамвая при завоя и дори го вижда как връхлита отгоре ù с трясъка на железата, защото широко отваря очи и зениците ù внезапно отразяват ужас. Тогава, извръщайки глава на другата страна и нагоре, тя хвърля крадешком погледи към балкона на дома си, на първия ред от балюстради към улицата и изразът на очите ù става изпитателен и злобен, сякаш иска да си върне за обида на който и да се покаже там, за да я види в тежкия момент, когато ще я прегази трамваят. Обаче никой не надниква от балкона и тя отново отпуска глава на релсата, затваряйки очи. Някой отбелязва, че мъжът, с когото тя се е събрала, бил ватман, сега или преди.
– Бръмбари има в главата ù, така си е – мърмори до нея фризьорката Руфина, която твърди, че добре я познава. – Дъската ли ти хлопа, Вики? Какво искаш да покажеш? Я, ако обичаш, ставай! Хайде де, хайде! – Тя я хваща под мишниците, но не успява да я помръдне. – Виж какво ще ти кажа – ако гледаш да те смачка трамваят, може да го чакаш и седнала, и то удобно, мила моя! – И като затваря очи с жално изражение, тя прошепва на жената до нея: – Всичко е заради тоя тарикат, дето се настани у тях, залагам каквото кажеш…
– Аха.
– Оставете я там, щом така иска – предлага друга много натъжена старица. – Какво от това. Животът е за младите.
[1] Буквално „Потокът на цветята“ (исп.), улица в квартал Грасия, Барселона – Б.пр.
[2] Традиционен испански воал, с който жените присъстват на религиозни или други тържествени церемонии (исп.). – Б.пр.
